...малка мека пътека               

„...малка мека пътека
                от човек към индивида... ”

Не бе ми се случвало до момента да съм бил

преди Бъдни вечер по този начин самичък и посърнал,

само че този път, както си раздигах книжата,

с цел да очистя дребен ъгъл за елхата,

открих плик неотворен, който - както личеше

от клеймото му - беше

получен през март. Цял препасан със скоч

и с щемпел “Препоръчано ”, той на тип бе точ в точ

брат на доста сходни без всяко подозрение,

съдържащ следващата “стихосбирка за мнение ”...

И по този начин се оказа. Но, зачел се в писмото,

още в него самото

почувствувах някаква интонация, нова

за писмата от този жанр. И отново нещо такова

още в първите стихове след момент ми се мярна

(една дребна детайлност изумително вярна)

и след още три-четири находки такива

към този момент питах по жицата една, очевидно щастлива,

учителка в пенсия от комплекс “Мусагеница ”,

дали всички в комплекса им единствено вдъхновения и гении са,

та по този начин са го кръстили. И за свойта виновност,

че така късно обаждах се, си изпросих една

опрощаваща дума и предсказах є обилно

триумфи на едро.

При което със слух

изтрениран я чух

- учителка сякаш, а като ученичка -

да преглъща, да прави при някоя сричка

един мъничък стоп,

един трогващ синкоп...

И така радостно, благо

всичко бе се развило,

че беше отнесло от мен всичко унило -

един квант добринка

бе направил по този начин,

че снегът вън танцуваше, бял и приказно млад,

и луксозна елха беше целият град,

и аз виждах й блока, и жилището й

беше станал по-празничен... Но и при мен така

всичко беше по-коледно... Станал дори по-ярък

заради закъснението, моят непретенциозен подарък

- дребна мека пътека

от човек към индивида -

ми бе върнат назад в гальовен акт на продан:

бях го мислил за нея, а той бил и за мен.

* Портрет на Валери Петров  от Румен Статков